Една е, а се държим, сякаш имаме няколко. На разположение. И всичко е наред, така ли?

Качваш се в автобуса – нямаш дребни. Шофьорът, изнервен, изсипва цялата възможна помия върху теб, щото си му най-черния. Ей, по-добре пеша да беше тръгнал. Отиваш на работа, в асансьора – шефа. Питаш се: “А бе, сега да се усмихна ли, да не вземе да си помисли, че съм прекалено въодушевен… веднага ще ми резне крилцата…” И в същия момент чуваш:

⁃ Иванов, гледам, че с нежелание идваш тук, нещо да имаш да ми казваш?

*ей сега я втасахме*

Нищо де, смучеш нещо от пръстите, обясняваш се там… Спаси се! За утре ще го мислиш.

За работното място какво да разправяме…

Всеки сложил лупите и дебне. Дебне, за да ходи после бързо-бързо да изпее някоя песничка на Ерос Рамацоти пред Наше Величество (шефа), но нека не обиждаме италианеца, той не ни е виновен.

И понеже на Иванов не му се влиза в конфликти, САКЪН да не остане без високата заплата от 1000 лева бруто, КЮТА, ВНИМАВА, ТРАЙКА СИ.

И понеже 95 % са като Иванов, позволяват на главите им да се играе ту граовско, ту чичово хоро. Някои персони се възползват от случващото се и започват да вярват в своите умения на изявени и недостижими лидери.

На прибиране, нашият другар се досети да развали пет лева на една будка, купувайки си вестник 69 часа. На първа страница гледа и не вярва на очите си: Шефът му задържан! Иванов се притесни! Ами сега! Кой ще го мачка всеки ден?! Разстрои се и се прибра пеша до вкъщи.