Здравей!
Как си?
Липсваш ми.
Минаха хиляди дни от последния път, в който чух гласа ти… хиляди слънца се родиха и умряха, хиляди луни станаха свидетели на нечувана болка. Не знам какво правя, не знам защо те обичам. Виждам те навсякъде. Сякаш ме преследваш, сякаш си мираж. Израснах без баща… никога не съм имала мъжка фигура в своя живот. Фигура, която да поставя на пиедестал. Силни ръце, които да ме предпазват от реалността… Но ето ни тук. Ти запълни дълбока пропаст в моята душа. Бездна, от която не можех да изляза. Тъмен тунел, в който видях лъч светлина. Ти не беше само мой приятел, не бе само сродна душа. С теб разбрах, че дом не е място. Дом е чувство. Аз ти принадлежа.
Заради теб… аз обикнах себе си. Обикнах всичките си белези, всичките незарастващи рани. Търся те… искам те, но теб те няма… Твоите очи ме потопиха в светена вода. Огънят от нашата любов погълна целия град, погълна всичко около нас. Когато ти си тръгна, навън заваля. Небето заплака с мен. А когато дъждът се изпари, почувствах празнина, която никой роман не би могъл да опише.
Благодаря на Бога , че пътищата ни все пак се засякоха. Благодаря на Вселената, че те срещнах.
Малко хора имат нашия късмет, осъзнаваш това, нали? Когато бяхме заедно, небето се сливаше със земята, бяхме млади , глупави и безстрашни. Светът бе в краката ни. Това е онази чиста любов, която всички поети са опитвали да опишат през вековете. Но никой не е успял.
Беден е човешкият речник да опише любовта. Обещавам ти едно: Ако не в този, то в следващия живот ще те намеря. Ще те прегърна и никога няма да те пусна. Ще продам душата си, ако трябва… Стига да зная, че ти си щастлив. Като малко момиче ми казаха, че любовта е мит. Любовта е легенда, срещана само в лигави книги и преувеличени филми. Не, любовта съществува, но тя докосва малцина. И веднъж вкусиш ли от плодовете на райската градина… връщане назад няма.

Благодаря ти, че ме накара да се почувствам жива!
Обичам те… и ми липсваш… и изглежда това няма да се промени!

– П.К.