Не знаеш, но прости ми.
Сънувам те. Адски те сънувам.
Изпитвам онова чувство, което изпитвам, когато те погледна.
Ето, лесно е. Мога да го кажа.
Прости ми.
За страха.
За несигурността.
За плахите ми стъпки.
Прости за студа, толкова горя, че се гася сама.
Понякога нещата са много прости, понякога две думи стигат, но стига да имаш смелостта да ги изречеш.
Отново си муза. Отново си думи пред света, но не и пред теб.
Ти си отблясък, да, именно този момент на проглеждане след заслепяване. Мога да те сравня с хиляди красиви метафори, но пред света, пред теб не мога.
Всеки път искам да говоря, вярвай ми, искам. Помогни ми и ми прости, задето сама нямам смелост да изрека.
Искам да те грабна, да те взема, да те мушна в сърцето си и да слушам как дишаш, защото когато мълчиш, винаги се опитвам да слушам ритъма, заради това не нарушавам мълчанието ни.
Бъди по-смел от мен, бъди първичен, грабни ме, защото явно съм прекалено малка пред силата на усещането и не мога сама.
Казах го пред света, ще го кажа и на теб, стига да не боли. Страх ме е от болка.
Не бих издържала погледа ти, ако се превърне в ледена висулка, която се откъсва от перваза.
Страхувам се, защото с теб винаги ми е топло, напук на минусовите температури.
Страхувам се, за да не изгубя това, което имам.
Ако искаш пак ще си мълчим, все пак го казах само пред света, не пред теб.
А това не е нищо.

П.С
Повече от света?
Уверено пиша, прости, че не мога да говоря.

Виж още: Истината боли най-много, когато я казваш през сълзи