Времето лети! А аз ли? Може би спрях! Някъде между стрелките на часовника… Загледана в безкрая, а може би в нищото! Незнаеща и неможеща… Посоки много, а аз една – сама! Лутаща се, но не във времето, а в себе си – изгубена! Погубена! Заради себе си. Мислите в главата ми не позволяваха да стъпя нито напред, нито назад! Стъпила здраво на земята, а душата в безтегловност. Затаен дъх. Мисли, мечти… Всичко излиташе пред очите ми. Оставаща празна, като неизписан лист. Чуваща само туптящото си сърце и стрелките на часовника. Този стар негодник вечен, като самата Вселена… Вечно взимащ – неспиращ. Достойно тиктакащ пред нищожното ми аз! Тъжно, но красиво крадящ от живота ми – стар часовник!Учител на човешкото в нас. Научи ме колко сме малки пред времето. Как то си лети, а ние мислим, че сме вечни. Не сме. Хора сме. Утре може да ни няма, а той, старият негодник, ще отброява нечия чужда съдба!

– D. R.