Тази емблематична мисъл принадлежи не на кого да е, ами на един от най-бележитите ни писатели за всички времена – Димитър Талев. Роден е на 1 септември 1898 година в македонския град Прилеп, който по онова време е все още под османска власт. Баща му е майстор железар и ковач, а брат му е революционерът от ВМОРО -Георги Талев.
След 9 септември Талев е обявен за великобългарски шовинист и е изключен от Съюза на българските писатели, а причината е промяната на политиката на България по Македонския въпрос. През годините е бил няколко пъти в затвора, изпращан е и в трудово-изправителните селища в Бобовдол и „Куциян“.
Въпреки всичко, Димитър Талев остава белег в литературния ни свят за цял живот със своите приказки, романи, драми, разкази и очерци. Автор е и на тетралогията, състояща се от романите „Железният светилник“, „Преспанските камбани“, „Илинден“ и „Гласовете ви чувам“.
В памет на писателя, улици, училища и множество географски обекти из цялата страна носят неговото име, както и регионалната библиотека в Благоевград и къщата-музей в родния му град Прилеп.
Димитър Талев умира на 20 октомври 1966 година в София на 68-годишна възраст.
„Слаба е и бедна човешката реч, никога не може да се изкаже напълно това, което става в човешкото сърце.”
„- Не, не е от това. Не съм настинал. Тука – посочи той гърдите си, – Тука нещо се скъса.“
„Всяко царство, което се разделя, запустява.“
„Прекалено трезв народ сме или по-точно, живели в мъка от векове, ние не умеем да се радваме.“
„Такова е човешкото сърце – пълно с противни една на друга сили. Но човек трябва да се бори и със сърцето си. Човек не бива да се оставя на тия враждуващи сили.“
„Човек винаги е свикнал да дири причините и за доброто, и за лошото вън от себе си. А те са вътре в нас.“
„Всеки търси мястото си и каквото е загубил. Но то се знае: мъчно се намира, което еднаж се загуби.“
„Човек не бива и не може да живее само за себе си.“
Никога не ги карай да те обичат, дете мое… Настоявай да те оставят и знай, че този, който устои и остане, те обича истински…
„Да се научим най-напред да милейме един за друг, да се жалим, та да се хванем сички ръка за ръка…“
„Никога ли не се случва да се напълни човешкото сърце догоре с радост и да не гори, да не боли – редом с радостта, която идва, и тъгата, неутолимият копнеж по нещо загубено или непостигнато?“
„За свободата си ще се боря с всички сили.“
„Няма толкова силна черупка, под която човек да може да се скрие.“
„Народът в тъмна тъмнина. Ама ние сме в чужда държава… Това знайме ние за робство и тегло. Сега, виж ти… Свой насилва своя, мъчи го, ограбва го.“
„Воинският дух се храни и расте с победи. А не се ли изпитва силата му тъкмо в поражението?“
„Нашата нищета и всички наши грижи ние сами ще си ги знаем и ще ги понасяме.“
„Предателството е като зараза. Минава от човек на човек и не знаеш с какъв образ ще ти се покаже, ще те измами и съблазни. То понякога е заблуда и човек не знае накъде го води тя.“
„… страхът е слаба опора за човешкото сърце, със страха върви и всяко друго зло.“
„Такава е човешката душа, понякога като пламъче на свещ и угасва от най-леко подухване, понякога пък не ще я съкруши и най-лютата болка, такова е и човешкото сърце, не престава да тупти, докато има в него макар и само една искрица живот! Такъв е духът човешки, минава през вода и най-силен огън.“
„Майка. За нея не ще има веке ни мир ни сън.“
Винаги ще има още една възможност, още едно приятелство, още една любов, една нова сила.
