“Баба Марта бързала,
мартеници вързала:
морави, зелени
бели и червени.
Първом на гората-
да листят листата.
И да дойдат всичките:
щъркелите, птичките,
първият певец,
Косер хубавец.
После на градините-
да цъфтят гиргините
и латинки алени,
и божури шарени.
Ябълки да зреят,
круши да жълтеят.
А пък на дечицата
върза на ръчицата
мартеници чудни
със ресни червени,
да са ранобудни,
да растат засмени.”
Отново дойде време да се закичим с бели и червени мартеници и да си пожелаем да сме здрави, весели и засмени. По традиция белият цвят символизира чистота, невинност и радост, а червеният – жизненост, здраве и лбовен огън.
Но тази статия не е за това как се правят мартеници и традициите, а за легендите, свързани с тяхната поява.
Всичко започва с хан Аспарух, когато е бил на десния бряг на река Дунав. Брат му Баян и сестра му Хуба го чакали на левия бряг и търсели брод за България. Вързали края на бяло кълбо за крака на сокола, за да полети и им покаже брода, по който да минат. Но хазарска стрела пронизала Баян. Бликнала алена кръв и обагрила бялата връв, която трябвало да послужи като знак за Аспарух, че скъпите му брат и сестра идват при него. След като получил чаканата вест, Аспарух късал конци от бяло-червената нишка, връзвал ги на ръцете на войниците си и повтарял: “Нишката, която ни свързва, да не се прекъсва никога. Да сме здрави, да сме весели, да сме щастливи, да сме БЪЛГАРИ… Бил ден първи, март, лето 681″.
Тази легенда, разбира се има доста разновидности, но краят винаги е един и същ, датата също.
Легенда за Баба Марта
В народната представа на българите Баба Марта е жена. Тя е с променлив характер и затова и времето през месец март е променливо. Когато Баба Марта е ядосана времето е студено, а когато се смее – топло и ласкаво.
„Живяла Марта със своите братя далеч в планината. Братята й носели едно име — Сечко. Само че единият наричали малък, а другия — голям Сечко. От високата планина те виждали и чували всичко, каквото става по земята. Усмихвала ли се Марта, погалвала и гадинки, и тревички. Стопляла простора с благата си усмивка, блестяло като златно слънцето, прелитали весело птичките.
Веднъж една млада пъргава невеста подкарала овчиците си в планината, зер топло слънчице огряло, птички се обадили, та тревица стоката да попасе.
– Не извеждай, булка, ваклушите на паша, рано е! Скоро Сечко си отиде — думал й свекърът, стар стария.
Преживял е много той и мъдро може да поучи. По слънцето познавал старецът кога ветрове ще завеят, по месеца разбирал кога дъжд ще захване, кога град ще бие, кога зла зима ще вилнее.
– Кърпикожусите цъфтят сега, снахо — топло й напомнил старецът. — Това е цвете лъжовно, не прецъфти ли, не му вярвай, кожухчето не сваляй!
– Е, тейко, какво ще ми стори Марта? Тя е жена и зло на жена не може да направи — казала невестата и подбрала овцете и козите нагоре към планината.
Дочула Марта тези думи и тежка мъка й домъчняла. Нищо че е жена, и тя може да покори слънцето като братята си, и тя има сила бури и хали да посее, и тя знае кога слънчев благодат да прати. Какво от това, че жена й думат! Не минало много. Тъмни облаци надвиснали над планината. Ветрове забрулили безмилостно набъбналата гора, леден сняг зашибал, захванала люта зима. Сковала се земята, замлъкнали птиците, секнал ромонът на ручея. Непокорната млада овчарка така и не се върнала вече. Тя останала вкаменена заедно с овчиците си горе в планината. Така останал обичаят да се правят мартеници, за да е радостна „баба Марта“ , да не се сърди и да носи само добрини на хората.“
